[EN;bg] 1945-08-09

Seventy-five years since the second use of a nuclear weapon.

A number of reasons have since been pointed out (and disputed) for taking the decision for these bombings (for example: accelerating Japan’s capitulation, retaliation for Japan’s waging war against USA, a show of force to impress the Soviet Union or the whole world, acquiring information about the bomb’s effect in real conditions).  I believe there isn’t a single reason that can provide the explanation.  However, I have not come across the following, which I believe also played a role.  After spending enormous resources and efforts to develop the atomic bomb, there was hardly a way not to put it to use.  In other words, after such a large project is set in motion and it proceeds successfully, it is exceedingly difficult not to let it run to completion, regardless of the horror of the outcome.  I suspect that this explicitly or implicitly contributed to Truman (who did not participate in the initiation or the governance of the project) accepting and approving the bombings.  When such an enormous project builds momentum and is developing on track (planned results are achieved), it is a juggernaut and the end product cannot be simply shelved.

A few numbers about the Manhattan Project:

Duration: 4 years (with run-up and until formally disbanded: 8 years).

Participants: over 130,000 (!, more than all BMW AG employees today).

Budget: about 23 billion in 2018 US dollars (!, 2 billion at the time).

Sites: over 30 (research and production, in USA, Canada, and Great Britain).

Viewing the bombings as a show of force, it has (at least) two aspects:

(1) a demonstration of the annihilation power of the new weapon;

(2) a demonstration of a will to use it.

Photograph: the rising mushroom cloud over Nagasaki, a few minutes after the nuclear bomb was detonated, August 9, 1945. Picture taken from Koyagi-jima, 5 miles from the center of Nagasaki.

An account of the bombing itself.

Седемдесет и пет години от втората употреба на ядрено оръжие.

Оттогава са посочвани (и оспорвани) редица причини за взимане на решението за тези бомбардировки (например: ускоряване на капитулацията на Япония, възмездие за японските военни действия срещу САЩ, демонстрация на сила пред Съветския съюз или пред целия свят, получаване на информация за ефекта от бомбата в реални условия).  Вярвам, че няма единствена причина, която да дава обяснението.  Не съм срещал обаче следното, за което смятам, че също е изиграло роля.  След изразходването на огромни средства и усилия за разработката на атомната бомба едва ли е имало как тя да не бъде пусната в действие.  С други думи, след като е задействуван такъв огромен проект и той се развива успешно, е изключително трудно да бъде оставен незавършен, независимо от ужаса на последствията.  Подозирам, че явно или неявно това е допринесло Труман (който няма участие в започването и управлението на проекта) да приеме и одобри бомбардировките.  Когато един такъв огромен проект набере скорост и се развива по предначертанията (планираните резултати се постигат), той е една неудържима сила и крайният продукт не може просто да бъде прибран за съхранение.

Няколко числа за проекта Манхатан:

Продължителност: 4 години (с предисторията и до формалното приключване: 8 години).

Участници: над 130,000 души (!, повече, отколкото работещите в цялото BMW AG сега).

Бюджет: около 23 милиарда долара от 2018 (!, тогава 2 милиарда).

Обекти: над 30 (изследователски и производствени, в САЩ, Канада и Великобритания).

Гледайки на бомбардировките като демонстрация на сила, тя има (поне) две страни:

(1) показване на унищожителната сила на новото оръжие;

(2) показване на решимост за употребата му.

Снимка: издигащият се гъбовиден облак над Нагасаки няколко минути след избухването на бомбата, 9 август 1945; снимано от Кояги-джима, 8 км от центъра на Нагасаки.

Разказ за самата бомбардировка.

[bg;EN] Ars gratia posteri

Преди време чух следното определение: в наши дни изкуство е това, което неговият създател определя като изкуство. Не ми хареса, но след размисъл приех, че в сегашния свят е така. Вече няма правила за това кое изкуство е хубаво и кое лошо. Харесването остава въпрос на вкус, а за това не се спори.

Остава, следователно, един истински критерий: проверката на времето. Можем напълно да ѝ вярваме — поправка, следващите поколения могат напълно да ѝ вярват, защото мели бавно, но много ситно, като Божиите мелници.

* * *

Some time ago I heard the following definition: nowadays art is what its creator identifies as art. I did not like it, but after some thought I accepted that it is so in the modern world. Rules which art is good and which bad are no more. Liking remains a matter of taste, not to be disputed.

We are left, therefore, with the one true criterion: the Test of Time. We can trust it implicitly—correction, the future generations can trust it implicitly, because it grinds slowly, but very finely, like God's mills.

[bg;EN] „Povera Italia!!“

Случка от съседния полуостров

На автобусна спирка в Рим се редя да се кача на автобуса.  Има твърде много пътници.  Един човек пред мене се впуска в тирада за блъсканицата, недостига на автобуси, лошото общинско управление...  Завършва с възклицание от дълбината на душата си:

— Povera Italia!!

Усетих се у дома...

[„Бедната Италия!!“]

An experience from the neighboring peninsula

At a Rome bus stop, I am waiting to board a bus.  There are too many passengers.  A man in front of me embarks on a tirade about the crowd, the lack of buses, municipal mismanagement...  He ends with a heartfelt exclamation:

"Povera Italia!!"

I felt home...

["Poor Italy!!"]

[bg] Бележки към стихотворението „Кино“ от Никола Вапцаров

Стихотворението „Кино“ е написано, сякаш разказва за един отделен филм.  Прегледът на сюжети на холивудски филми от онова време показва обаче, че най-вероятно това е художествено съчетаване на образи от много филми („композитен“ образ).  Така и трябва: това е художествено произведение, а не документален разказ.

конникът на Крум се потеше от стискане в дланта ми

На монетите от онова време също е бил изобразен Мадарският конник, но с надпис „Крумъ“, според мнението на тогавашните историци.  (Сега се смята, че той представя Тервел.)

в белия квадрат

Това е преди широкоекранните филми (каквито сега са практически всички), когато форматът на кадрите е много близък до квадратен (например 4:3, 1.375:1).

лъвът на „Метро“

Всъщност първата емблема с лъв е създадена през 1916 за Goldwyn Pictures, а не за Metro Pictures, и по-късно, разбира се, възприета от Metro-Goldwyn-Mayer след сливането през 1924.

Да видиш ти какво момиче, брат — като жребица от разплодник!

И тогава както сега...

небе — просторно, синьо

...

Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей оттатък шанците тревата.

Съвсем нормално е зрителят да „вижда“ мислено небето и тревата в естествените им цветове, и тези метафори подчертават зрелищността на филма.  Същевременно обаче по онова време вече има доста цветни филми (макар и повечето от тях да са с непълноценни цветове (двуцветни), а от друга страна твърде скъпи), и е възможно някой от тях да е стигнал до България.

Един размазан Джон целува страстно Грета.

Размазването вероятно се отнася до дефокусирането при показване на целувки като „неприлични“.  Грета вероятно е Грета Гарбо, а Джон би могъл да бъде Джон Баримор.  Двамата играят заедно в „Гранд хотел“ („Grand Hotel“, 1932; по книга на Вики Баум).  От този филм са известните думи „много съм изморена, искам да съм сама“ на героинята на Гарбо, руска балерина.

Накрая, каква е поуката?  Вапцаров ясно посочва коя е неговата драма.  Аз добавям една проста метапоука: за да харесат зрителите един филм или поне да го приемат, трябва двете драми, тази във филма и тази на зрителите, да съвпадат.

Забележка: уви, не намирам място в Интернет, където текстът на стихотворението да е без печатни грешки.

[EN] Sentinel

The quick brown fix jumped over the lazy bugs.